Постинг
25.11.2012 02:42 -
Реалната промяна.
Нещата доста се промениха от последният ми пост насам. Минаха два месеца. Някак неусетно. Едвам започнахме семестъра, а ето, че вече сесията чука на студентските врати... Лятото го няма. Дори есента почти си отиде... Бързо и безвъзвратно. Няма го и старото ми "Аз". Тръгна си с лятото. Но за разлика от лятото, него не си го искам обратно... Промених се и то към по-добро. Пораснах... най-накрая. Както казват, по-добре късно от колкото никога. Защото имах нужда от това израстване. Не харесвах това в което почти се бях превърнал. Мразех го. Но стремглаво се бях хвърлил към него. Сега, погледнато от дистанцията на времето, не спирам да се питам къде е бил разумът ми през цялото това време... Какво по дяволите съм се опитвал да постигна? Може би някой ден ще успея да намеря отговора на този въпрос. Но до тогава има много време. А може би дори ще бъде по-добре ако въпросът си остане без отговор...
Липсва ми. Братовчед ми. Трагичната му смърт това лято сериозно разклати психическото ми здраве... Но и именно тя ме накара да преосмисля живота си... И все пак... ми липсва. Сълзите избиват в очите ми само като си помисля, че ще трябва да прекарам живота си без него. Чувствах го като свои брат. И чувството беше взаимно... За това и болката ми е толкова голяма. Но... както и да е. Трябва да се справя и с нея... някак.
Но животът продължава. Трябва да продължи... Дължим го на всички наши близки и роднини, които поради една или друга причина не са могли да изживеят своите животи и са се озовали в черната земя.
Надявам се, че той бди над нас. Бди над мен и над цялото ми семейство. И се гордее с нас. Защото въпреки всичката болка на която бяхме подложени, ние издържахме. И продължихме напред задружно....
Още нещо се случи през изминалите два месеца. Друго човешко същество отговори на викът ми за помощ и ми подаде приятелска ръка... :) И почти както в приказките, заживяхме щастливо и безгрижно. За сега... :) Веднъж щастието да се усмихне и на мен... Пу-пу, да не ми е уроки! :)
П.С: "Well, let"s face it here and now - You"re not welcome, you should know..."
Липсва ми. Братовчед ми. Трагичната му смърт това лято сериозно разклати психическото ми здраве... Но и именно тя ме накара да преосмисля живота си... И все пак... ми липсва. Сълзите избиват в очите ми само като си помисля, че ще трябва да прекарам живота си без него. Чувствах го като свои брат. И чувството беше взаимно... За това и болката ми е толкова голяма. Но... както и да е. Трябва да се справя и с нея... някак.
Но животът продължава. Трябва да продължи... Дължим го на всички наши близки и роднини, които поради една или друга причина не са могли да изживеят своите животи и са се озовали в черната земя.
Надявам се, че той бди над нас. Бди над мен и над цялото ми семейство. И се гордее с нас. Защото въпреки всичката болка на която бяхме подложени, ние издържахме. И продължихме напред задружно....
Още нещо се случи през изминалите два месеца. Друго човешко същество отговори на викът ми за помощ и ми подаде приятелска ръка... :) И почти както в приказките, заживяхме щастливо и безгрижно. За сега... :) Веднъж щастието да се усмихне и на мен... Пу-пу, да не ми е уроки! :)
П.С: "Well, let"s face it here and now - You"re not welcome, you should know..."
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 766
