Постинг
25.09.2012 03:01 -
Стъкло или скъпоценен камък ?
Автор: sorrowfulwolf
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1461 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 29.09.2012 02:10
Прочетен: 1461 Коментари: 1 Гласове:
7
Последна промяна: 29.09.2012 02:10
Пак съм аз. Готови ли сте за поредната порция "словесен боклук", който съм готов да изсипя върху вас ? Готови или не, започваме!
Пак съм аз. Голямото разочарование в целият си блясък. Ако разочарованието може да блести де. Не съм сигурен. Както и да е, схванахте намека. Дори и да блести, блясъкът не е истински. Той е просто едно стъкълце, представящо се за "голяма работа", за скъпоценен камък. Но не е. Той си остава едно просто стъкълце. Което може само и единствено да разочарова. Също като мен. Всъщност, не знам кого изобщо разочаровам. Освен себе си де. Не виждам много хора около мен, които упорито да се интересуват от това как съм . Такива които да не се примиряват с " Добре съм." и да продължават упорито да ръчкат за да изкопчат истината.
Голямо разочарование. Лятото си замина. С него си замина и повечето надежда за нещо хубаво. Хубаво е когато човек има надежди. Казват, че тя умира последна. Но какво става когато тя умре първа ? Голяма бъркотия, това става... Нищо не е наред. Черното става бяло, бялото черно... Реве ти се. За всичко. И от всичко... Иска ти се да си възвърнеш надеждата и отново всичко да е подредено и на мястото си. Но това просто няма как да стане. The damage is done. Надеждата е на два метра под земята и нищо не може да я съживи. Остава ти да чакаш. Да чакаш разочарованието и болката бавно да те разядат. И когато най-накрая не можеш да понасяш повече, и ти да се озовеш на два метра под земята. И така животът ти си изтича, без да си направил каквото и да е. Защото ти е липсвала надеждата. Колко жизненоважна може да е тя... Опитвам се да се спася от тази съдба. За сега неуспешно...
На всичкото отгоре градът опустя. Единственото нещо което ме задържаше тук си замина. Разбира се, без да каже "Сбогом." От което заболя много... Не знам дали това, че Тя си заминава е за добро или за лошо. Факт е, че все още не бях готов за заминаването и. Но на кого ли му пука... Не и на нея. Не и на нея...
Чувствата са си там. Не смея да ги отрека. Прекалено непознато ще ми е... А аз мразя непознатото. Но може би ще се наложи... За пореден път казвам, че ще се опитам да продължа и без Нея. За пореден път си помислям "Дано този път успея..." Да, осъзнавам, че едва ли не е жизненоважно да го направя. Освен ако не искам да прекарам живота си преследвайки мъртва мечта. Но на думи всичко изглежда прекалено лесно... А са нужни действия.
Та, това е. Щастието продължава да ми убягва. А имам нужда от мъничко любов. Казват, че в легендите тя успявала да съживи дори и умрялата надежда... Някой да има мъничко любов в излишък ?
P.S: I"ve got that summertime, summertime sadness...
Пак съм аз. Голямото разочарование в целият си блясък. Ако разочарованието може да блести де. Не съм сигурен. Както и да е, схванахте намека. Дори и да блести, блясъкът не е истински. Той е просто едно стъкълце, представящо се за "голяма работа", за скъпоценен камък. Но не е. Той си остава едно просто стъкълце. Което може само и единствено да разочарова. Също като мен. Всъщност, не знам кого изобщо разочаровам. Освен себе си де. Не виждам много хора около мен, които упорито да се интересуват от това как съм . Такива които да не се примиряват с " Добре съм." и да продължават упорито да ръчкат за да изкопчат истината.
Голямо разочарование. Лятото си замина. С него си замина и повечето надежда за нещо хубаво. Хубаво е когато човек има надежди. Казват, че тя умира последна. Но какво става когато тя умре първа ? Голяма бъркотия, това става... Нищо не е наред. Черното става бяло, бялото черно... Реве ти се. За всичко. И от всичко... Иска ти се да си възвърнеш надеждата и отново всичко да е подредено и на мястото си. Но това просто няма как да стане. The damage is done. Надеждата е на два метра под земята и нищо не може да я съживи. Остава ти да чакаш. Да чакаш разочарованието и болката бавно да те разядат. И когато най-накрая не можеш да понасяш повече, и ти да се озовеш на два метра под земята. И така животът ти си изтича, без да си направил каквото и да е. Защото ти е липсвала надеждата. Колко жизненоважна може да е тя... Опитвам се да се спася от тази съдба. За сега неуспешно...
На всичкото отгоре градът опустя. Единственото нещо което ме задържаше тук си замина. Разбира се, без да каже "Сбогом." От което заболя много... Не знам дали това, че Тя си заминава е за добро или за лошо. Факт е, че все още не бях готов за заминаването и. Но на кого ли му пука... Не и на нея. Не и на нея...
Чувствата са си там. Не смея да ги отрека. Прекалено непознато ще ми е... А аз мразя непознатото. Но може би ще се наложи... За пореден път казвам, че ще се опитам да продължа и без Нея. За пореден път си помислям "Дано този път успея..." Да, осъзнавам, че едва ли не е жизненоважно да го направя. Освен ако не искам да прекарам живота си преследвайки мъртва мечта. Но на думи всичко изглежда прекалено лесно... А са нужни действия.
Та, това е. Щастието продължава да ми убягва. А имам нужда от мъничко любов. Казват, че в легендите тя успявала да съживи дори и умрялата надежда... Някой да има мъничко любов в излишък ?
P.S: I"ve got that summertime, summertime sadness...
Търсене
За този блог
Гласове: 766
