Постинг
03.07.2012 14:00 -
Камен бряг
Нощният бриз разрошваше косата и. Морската прохлада беше добре дошла както за нея, така и за него. Големите и кафеви очи се бяха вторачили в далечният хоризонт. Но в същото време не изпускаше и Него от поглед.
- Погледни луната - каза тя - Скоро ще бъде пълнолуние.
Той отмести погледа си от тихото вечерно море и я погледна. Болеше го от нейната красота. Толкова фина, толкова невероятна му се струваше тя.
- Мда. Жалко, че няма да сме тук, на това място, за да и се наслаждаваме когато стане пълна.
- Ами, предполагам, можем да поостанем за още ден-два...
Не отговори нищо. Беше се замислил. За луната, за семейството си, за образованието си и за още куп други работи. Но най-вече за нея.
- Е, какво ще кажеш ? - попита тя.
- Не знам... Би било добре, но...
- Но ?
- Но. Просто "но".
Не знаеше какво да и каже. Искаше да и отговори "да", но знаеше, че не бива. Знаеше, че ако го направи отново ще попадне в омагьосаният кръг на мислите си. Знаеше, че отново ще бъде изгубен.
Тя въздъхна и погледна към отвестният скалист бряг. Лунното отражение беше красиво и някак мистично. Отново усети хладният бриз и потрепери.
- Студено ли ти е? - започна той. Знаеше отговора, но се чувстваше длъжен да попита.
- Не. Облякох си якето.
Той се усмихна и я погледна - малка, сгушена и красива. Лунната светлина само засилваше красотата и. Прииска му се да я целуне. Но не го направи. Знаеше, че не бива. Тя отговори на усмивката му. Погледите им се срещнаха. В този момент тя можеше да види, че е всичко за Него. Виждаше, че Той иска да прекара остатъка от живота си с нея. Но не същото виждаше Той. Единственото което виждаше, беше несигурност.
Тя знаеше какво е видял той. И се опита да го прегърне. Но той се отдръпна. Стана и потегли мълчаливо по обратният път към палатката си. Тежката и въздишка се смеси със звука от разбиващите се няколко десетки метра по-надолу вълни. Отново погледна почти пълната луна, стана и го последва.
The End.
- Погледни луната - каза тя - Скоро ще бъде пълнолуние.
Той отмести погледа си от тихото вечерно море и я погледна. Болеше го от нейната красота. Толкова фина, толкова невероятна му се струваше тя.
- Мда. Жалко, че няма да сме тук, на това място, за да и се наслаждаваме когато стане пълна.
- Ами, предполагам, можем да поостанем за още ден-два...
Не отговори нищо. Беше се замислил. За луната, за семейството си, за образованието си и за още куп други работи. Но най-вече за нея.
- Е, какво ще кажеш ? - попита тя.
- Не знам... Би било добре, но...
- Но ?
- Но. Просто "но".
Не знаеше какво да и каже. Искаше да и отговори "да", но знаеше, че не бива. Знаеше, че ако го направи отново ще попадне в омагьосаният кръг на мислите си. Знаеше, че отново ще бъде изгубен.
Тя въздъхна и погледна към отвестният скалист бряг. Лунното отражение беше красиво и някак мистично. Отново усети хладният бриз и потрепери.
- Студено ли ти е? - започна той. Знаеше отговора, но се чувстваше длъжен да попита.
- Не. Облякох си якето.
Той се усмихна и я погледна - малка, сгушена и красива. Лунната светлина само засилваше красотата и. Прииска му се да я целуне. Но не го направи. Знаеше, че не бива. Тя отговори на усмивката му. Погледите им се срещнаха. В този момент тя можеше да види, че е всичко за Него. Виждаше, че Той иска да прекара остатъка от живота си с нея. Но не същото виждаше Той. Единственото което виждаше, беше несигурност.
Тя знаеше какво е видял той. И се опита да го прегърне. Но той се отдръпна. Стана и потегли мълчаливо по обратният път към палатката си. Тежката и въздишка се смеси със звука от разбиващите се няколко десетки метра по-надолу вълни. Отново погледна почти пълната луна, стана и го последва.
The End.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 766
