Среща. Не се бяхме виждали от доста време. Всичко мина нормално. Дори маааалко по-добре от това, което се предполага, че е "нормално".  И накрая, както си му е реда, я изпратих до тях. Дълга прегръдка на раздяла съпроводена с пожелание за лека нощ. И... си поех по дългият път към вкъщи. Сам, с мислите си. Всъщност, в последно време явно са си дали отпуска, понеже не ми е много до мислене. То, май не знам и какво да мисля де.  Нямам и от какво да се притеснявам. Уж. Всичко върви перфектно. Но умът ми не е трениран за такива ситуации, в които всичко е наред. И блокира. Което ме кара да се чувствам странно. И неуверено. И да се съмнявам във всичко. 
             Никога не съм си представял какво ще правя когато всичко около нея се подреди. Когато е сама и необвързана. Което също е странно... Защото чаках този момент доста дълго. Не знам... Колко по-просто може да бъде - не знам. И толкова... Не се отказвам да мисля. Просто не искам да правя планове.


P.S. You"re my favourite sin....

По някакъв странен начин постинга ти ме усмихна, особено послеписа! :) Пък и правенето на планове не е хубаво, защото тогава имаш някакви очаквания за това, което ще се случи...
По-добре очакване, отколкото очаквания - помисли върху разликата. :)
Поздрави! :)