Постинг
25.09.2014 01:36 -
Лятното момче.
Есента пристигна неочаквано. Толкова неочаквано пристигна, че изненада и най-големите песимисти. Листата по дърветата все още бяха зелени, но той знаеше - лятото си беше заминало. Зимата чукаше на вратите ни. Но преди нея по реда си трябваше да мине есента.
Тя най-нежелано се промъкваше още от средата на Август.Той виждаше следите и навсякъде - смокините една по една започваха да натежават и да падат на земята. Гроздовете по лозите ставаха все по-големи и сочни с всеки изминал ден. Слънчевите лъчи се скриваха зад хоризонта все по-рано и даваха път на Августовите нощи. А те - те са меко казано хладни. Приискаше ли му се да си вземе връхна дреха преди нощната разодка по плажа с любимия човек, той знаеше - дните на Лятото са преброени.
След Август идва Септември със своя толкова топъл и познат вкус. Вкус, който го караше да потръпва от удоволствие когато в студените зимни дни си спомняше за него, завит под дебелия юрган. Вкус, който е толкова подобен на вкусът на лятото, но не е... Въпреки това е достатъчно подобен за да го залъже, че е все още лято - слънчевите лъчи все още жулят лицето му и го карат да примижва с очи. Топлият вятър все още гали кожата му. Навсякъде около него кипи живот. "Нима това не е лято?"- често се питаше той на ум. Но не изчакваше отговора - продължаваше да се самозалъгва, че лятото е все още при него и че то никога няма да си замине.
Но и лятото, както всички хубави неща, си има своя край. Тази мисъл го натъжаваше много. А когато Септември измиеше главата му със студеният си есенен дъжд - в главата му вече нямаше място за съмнение - всичко беше свършило. Лятото си беше заминало неусетно и безвъзвратно. Не беше успял дори да си вземе довиждане с него. Не беше успял да му каже колко много го обича. Не беше успял да му каже колко много ще му липсва. Не беше успял...Отново се беше провалил. Не беше успял да обуздае стихията на лятото и да стане едно с нея. Не беше успял да изпълни обещанията си към Лятото. Болеше го. Болеше го така все едно си е заминал любим човек.
Впрочем, любимият човек също си заминаваше през Септември. Това го натъжаваше още повече. Ах, колко любим му беше точно този Човек. За него беше по-скоро човеченце. Малко, красиво човеченце от женски пол. Това малко човече винаги успяваше да го накара да се усмихне независимо от обстоятелствата. За това той обичаше това човече. Обичаше го, въпреки че отново щеше да бъде сам. Обичаше го, въпреки че трябваше да се сбогува с него. Там - на перона - един огромен локомотив не беше в състояние да спре любовта му. Защото знаеше, че тя ще се завърне. И с нея отново ще бъде Лято.
Въпреки, че той не харесваше разделите (кой ли изобщо ги харесва?) през Септември, не харесваше и настъпването на Есента, месецът му беше един от най-
любимите месеци - класация доста елитна, имайки предвид, че той намираше красота във всеки един месец от годината. Намираше ирония във факта, че именно разделите го бяха превърнали в човека който той е днес. Именно те, заедно със Септември, го бяха научили че трябва да се разделя с нещата които най-много обича. Ако не се върнат - беше загубил напразно времето си. За негово голямо щастие обаче те винаги се завръщаха - и Лятото, и мъничкото красиво човече. Тогава той знаеше, че е най-щастливият човек на Земята. И Зимата вече не изглеждаше толкова тежка с усмивката на мъничкото красиво човече до него и със златният спомен за отминалото/бъдещо лято.
Тя най-нежелано се промъкваше още от средата на Август.Той виждаше следите и навсякъде - смокините една по една започваха да натежават и да падат на земята. Гроздовете по лозите ставаха все по-големи и сочни с всеки изминал ден. Слънчевите лъчи се скриваха зад хоризонта все по-рано и даваха път на Августовите нощи. А те - те са меко казано хладни. Приискаше ли му се да си вземе връхна дреха преди нощната разодка по плажа с любимия човек, той знаеше - дните на Лятото са преброени.
След Август идва Септември със своя толкова топъл и познат вкус. Вкус, който го караше да потръпва от удоволствие когато в студените зимни дни си спомняше за него, завит под дебелия юрган. Вкус, който е толкова подобен на вкусът на лятото, но не е... Въпреки това е достатъчно подобен за да го залъже, че е все още лято - слънчевите лъчи все още жулят лицето му и го карат да примижва с очи. Топлият вятър все още гали кожата му. Навсякъде около него кипи живот. "Нима това не е лято?"- често се питаше той на ум. Но не изчакваше отговора - продължаваше да се самозалъгва, че лятото е все още при него и че то никога няма да си замине.
Но и лятото, както всички хубави неща, си има своя край. Тази мисъл го натъжаваше много. А когато Септември измиеше главата му със студеният си есенен дъжд - в главата му вече нямаше място за съмнение - всичко беше свършило. Лятото си беше заминало неусетно и безвъзвратно. Не беше успял дори да си вземе довиждане с него. Не беше успял да му каже колко много го обича. Не беше успял да му каже колко много ще му липсва. Не беше успял...Отново се беше провалил. Не беше успял да обуздае стихията на лятото и да стане едно с нея. Не беше успял да изпълни обещанията си към Лятото. Болеше го. Болеше го така все едно си е заминал любим човек.
Впрочем, любимият човек също си заминаваше през Септември. Това го натъжаваше още повече. Ах, колко любим му беше точно този Човек. За него беше по-скоро човеченце. Малко, красиво човеченце от женски пол. Това малко човече винаги успяваше да го накара да се усмихне независимо от обстоятелствата. За това той обичаше това човече. Обичаше го, въпреки че отново щеше да бъде сам. Обичаше го, въпреки че трябваше да се сбогува с него. Там - на перона - един огромен локомотив не беше в състояние да спре любовта му. Защото знаеше, че тя ще се завърне. И с нея отново ще бъде Лято.
Въпреки, че той не харесваше разделите (кой ли изобщо ги харесва?) през Септември, не харесваше и настъпването на Есента, месецът му беше един от най-
любимите месеци - класация доста елитна, имайки предвид, че той намираше красота във всеки един месец от годината. Намираше ирония във факта, че именно разделите го бяха превърнали в човека който той е днес. Именно те, заедно със Септември, го бяха научили че трябва да се разделя с нещата които най-много обича. Ако не се върнат - беше загубил напразно времето си. За негово голямо щастие обаче те винаги се завръщаха - и Лятото, и мъничкото красиво човече. Тогава той знаеше, че е най-щастливият човек на Земята. И Зимата вече не изглеждаше толкова тежка с усмивката на мъничкото красиво човече до него и със златният спомен за отминалото/бъдещо лято.
Търсене
За този блог
Гласове: 766
