Единак. Без дом. Без приятели. Без нищо... Единственото ценно нещо в него бяха чувствата, но той предаде и тях. Защото му бяха непознати. Защото се страхуваше от тях. И... избяга. Там - далеч, дълбоко в тъмната гора. Там, където никога не ще стъпи човешки крак. Скрит от битието, скрит от светлината. Негов единствен приятел - пълната луна. Негов единствен враг - мислите му. Лудостта - навсякъде в неговото ежедневие. И няма връщане назад. Няма и път напред. Това е съдбата му - да изгние сам в скритите блата на живота. Там, където никой няма да го зърне в момента на страдание. Където никой няма да забележи липсата му, когато един ден той престане да съществува... Това е то - съдбата на вълкът-единак. Лишен от любов. Лишен от грижи. Лишен от всичко що е човешко...

P.S: He was the lone wolf, you could see it in his eyes...The way he held his heart, the way he held his lies...

Тъжно звучи.. Труден избор на път, който води към нищото. Нещо трябва да се промени.
Успех!

Някой ще те прегърне.

И аз съм така, но не ми тежи. Имам луната, звездите, безкрайното Небе, имам реката, гората, тревите, полята, облачетата...и аз се сливам с тях...и така съм щастлива. хората отдавна са ми далечни, а и никога не са ми били близки.
Изпитвам страхопочитание към вълците.

Аз съм индианка. Винаги съм живяла така, винаги ме е теглела Природата, скритото, там...където човешки крак не стъпва...
Наскоро се сънувах като индианка. В едно непрогледно тъмно място, танцувах, облечена в бяла дреха и светех в мрака..
Лудостта на ежедневието ...аз стоя отстрани, в моя свят, и дори да се опитам да се доближа да някого...никой не разбира и не вижда това, което аз виждам, никой не чува това, което аз казвам...
Затова и все повече се отдалечавам от хората и оставам ...в другия свят.
Не ми тежи. Има малко тъга, но много повече радост. Защото знам коя съм.
Бих си позволила да озвуча ...а и понеже клипът горе не се отваря...
http://vesever.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/25/sveshtena.982589